Катми - спомен от детството

Отраснах със спомена за вкуса на тези катми. Катмите на леля Минка. До ден днешен помня грамадната тенджера, в която забъркваше тестото, почернелият и опушен сач, на който ги печеше, купчината парещи катми намазани с масло, вкуса на домашното сладко...

Пораснах неусетно заедно с децата й през безкрайните летни следобеди, в които ме научиха да нижа тютюн.
Затворя ли очи виждам бохчите и чувалите, пълни с листа за низане, чувам виковете, смеховете и гюрултията, която вдигахме седнали под дървото на сянка и нижем ли нижем тютюна, а той - няма свършване! Чувам отново безкрайните истории на Баба Яна, която разказваше и разказваше, ама кой да ти слуша... Устата ми се пълни със сладостта на динята, която тази блага старица удряше на коляно и ядяхме направо кой каквото парче си грабне, а сокът тече по омазаните с катран ръце и лепнем хем от катран, хем от диня...
Затворя ли очи, чувам песните, които синът на леля Минка пееше на един смешен английски, а ние му пригласяхме на още по-смешен, измислен език, чувам смеховете на възрастните, докато им изнасяхме концерти, усещам безметежността на онези дни и безгрижието, окъпано в аромати на село, на тютюневи низи, на дим, на огън, на зелева манджа и пиле с ориз... и катми.

Раздели ни Животът. Разделиха ни проблеми, разстояния, чужбини... До вчера. Вчера, когато прекрачих прага на Лелината Минкина къща и се върнах обратно в детството си, когато се преразказаха отново детските ни подвизи, а ние се заливахме от смях на собствените си щуротии. Е, никой от нас не изнесе концерт на възрастните, въпреки че сме научили английски. А леля Минка има нова, модерна кухня (няма ги онези симпатични бели шкафчета, които помня), старият опушен сач е заменен с нов, но катмите... ееееех, катмите са си същите! Аз самата съм вече пораснала, но пак надничах през рамото й, както когато бях дете, само че този път, за да ме научи как се правят тези вълшебни катми!